.RU
Карта сайта

Тони Джуд На Дженифър Съдържание Предговор и благодарности Въведение Част първа: След войната: 1945-1953 г - старонка 52

blouson noirs (Франция), Halbstarker (Германия и Австрия) или skinknuttar (Швеция), както и лондонските teddy boys. Те показвали цинично, безразлично поведение, нещо между Марлон Бранто (в “Дивият”) и Джеймс Дийн (“Бунтовник без кауза”). Но въпреки откъслечните изблици на насилие – по-сериозно във Великобритания, където банди младежи в кожени дрехи нападали карибските емигранти – тези хора и техните дрехи заплашвали основно чувството за приличие на по-старите. Те изглеждали различно.

Характерното за възрастта облекло било важно като заявка за независимост и дори бунт. Освен това било ново – в миналото младите нямали друг избор, освен да носят същите дрехи като своите майки и бащи. Ала то не било, икономически погледнато, най-важната промяна вследствие на пазарните навици на тийнейджърите: младите харчели много пари за дрехи, но дори повече – далеч повече – за музика. Връзката между “тийнейджър” и “поп-музика”, която станала толкова автоматична в началото на шейсетте, имала както културна, така и комерсиална основа. И в Европа, и в Америка, когато семейният бюджет можел да се лиши от приноса на подрастващите, първата работа на освободения младеж била да отиде и да си купи грамофон.

Дългосвирещата плоча била изобретена през 1948 г. Първият “сингъл” на 45 оборота, с по една песен от всяка страна, бил пуснат от RCA на следващата година. Продажбите в Европа не скочили така бързо, както в Америка, където оборотът от плочи нараснал от 277 милиона долара през 1955 г. на 600 милиона долара четири години по-късно. Но все пак растяли. Във Великобритания, където младите отначало били по-силно изложени на американската популярна музика от своите връстници на континента, наблюдателите смятали за начало на бума в поп-музиката излизането през 1956 г. на “Rock Around the Clock” с Бил Хейли и групите “Кометс” и “Платърс”. Самият филм бил посредствен дори по невзискателните стандарти на музикалното рок-кино, но песента от заглавието (изпълнена от Хейли) наелектризирала цяло поколение британски тийнейджъри.

Младежите от работническата класа, които никога не се прехласвали твърде по джаза, моментално били привлечени към американската (и последвалата я британска) революция в популярната музика: увличаща, мелодична, достъпна, секси и преди всичко тяхна собствена159. В нея обаче нямало нищо особено гневно, още по-малко пък агресивно; дори сексът бил държан под прикритие от продуцентските компании, маркетинговите мениджъри и директорите на радиостанции. Това се дължало на факта, че революцията в поп-музиката била явление от петдесетте: тя не съпътствала културната трансформация от шейсетте, а я предшествала. Вследствие на това тя често била мишена на официални критики. Неодобрително настроените местни цензорни съвети забранили “Rock Around the Clock” – както и решително по-добрия рок мюзикъл на Елвис Пресли “Jailhouse Rock”.

Градските старейшини на Суонси в Уелс смятали британския изпълнител на скифъл Лони Донеган за “неуместен”. Томи Стийл, умерено енергичен британски рок певец от края на петдесетте, не получил позволение да излезе на сцена в Портсмут в неделен ден. Джони Холидей, полууспешен френски опит за клониране на американските рок-изпълнители от типа на Джин Винсънт или Еди Кокран, предизвикал възмущение у поколение френски консервативни интелектуалци, когато издал първата си плоча през 1960 г. Със задна дата ужасената реакция на родители, учители, свещеници, философи и политици из цяла Западна Европа изглежда чудато непропорционална. За по-малко от десетилетие Хейли, Донеган, Стийл, Холидей и подобните тям щели да изглеждат безнадеждно старомодни, останки от невинната предистория.

Европейските тийнейджъри от края на петдесетте и началото на шейсетте не се стремели да променят света. Те били израстнали сред сигурност и скромно благосъстояние. Повечето от тях просто искали да изглеждат различно, да пътуват повече, да свирят поп-музика и да си купуват разни неща. В това те отразявали вкусовете и поведението на любимите си певци и дисководещите, чиито радиопрограми слушали на транзисторите си. Но въпреки това те били тънкият край на един революционен клин. Дори повече от родителите си те били целева група на рекламната индустрия, която следвала, съпътствала и предричала потребителския бум. Все повече стоки се произвеждали и купували, при това в безпрецедентно разнообразие. Коли, дрехи, бебешки колички, пакетирани храни и прахове за пране се появявали на пазара в смайващ набор от форми, размери и цветове.

Рекламата имала дълга история в Европа. Вестниците, особено процъфтяващите от 1890 г. нататък популярни вестници, винаги съдържали реклами. Крайпътните плакати и табели загрозявали Италия дълго преди петдесетте години на двайсети век, а всеки пътешественик във Франция от средата на века бил запознат с изписаните високо по стените на селските къщи и градските тераси призиви да пие “Сен Рафаел” или “Дюбоне”. Рекламните песнички и фотографии отдавна съпътствали кинопрегледите и вторите филми в кината из Европа. Но тези традиционни реклами не обръщали особено внимание на целевите групи, нито на пазарите, сегментирани по възраст и вкус. От средата на петдесетте обаче потребителският избор станал основна грижа на маркетинга. А рекламата, която все още била сравнително дребен разход за бизнеса в предвоенна Европа, заела централна роля.

Нещо повече, докато рекламираните в първите години на комерсиалната телевизия почистващи продукти и зърнени закуски били насочени към домакините и децата, рекламните паузи по Радио Монте Карло и други медии били насочени преди всичко към пазара на “младите”. Парите, които можели да харчат по свое усмотрение – за тютюн, алкохол, мотопеди и мотоциклети, по-скромни като цена дрехи, обувки, грим, прически, бижута, списания, плочи, грамофони и радиоапарати – били огромен и неизползван дотогава ресурс. Рекламните агенции се впуснали да се възползват от него. Разходите за реклама на дребно във Великобритания нараснали от 102 милиона лири годишно през 1951 на 2,5 милиарда през 1978 г.

Във Франция вложенията в насочени към тийнейджърите реклами в списанията нараснали с 400% през ключовите години 1959-1962. За мнозина показваният в рекламите свят все още бил недостъпен. През 1957 г. мнозинството от анкетираните младежи във Франция се оплаквали, че нямат достъп до избраните от тях развлечения и мечтаните от тях ваканции, нито собствено превозно средство. Симптоматично обаче било, че анкетираните вече смятали тези стоки и услуги за права, от които били лишени, а не за фантазии, на които не можели да се надяват. От другата страна на Ламанша през същата година група активисти от средната класа, смутени от непосредственото влияние на рекламата и разцвета на продаванияте от нея стоки, публикували първия пътеводител на потребителя в Европа. Струва си да се отбележи, че заглавието било не “Какво?”, а “Кое?”.

Това бил прекрасният нов свят, който британския писател Дж. Б. Прийстли описал през 1955 г. като “admass”160. За много други съвременни наблюдатели той бил просто “американизация”: приемането в Европа на всички практики и стремежи на съвременна Америка. Макар за мнозина това да изглеждало радикална промяна, всъщност преживяването не било ново. Европейците се “американизирали” – ужасявайки се от тази мисъл – поне трийсет години161. Модата на производствените конвейери от американски тип и “Тейлъровите” работни норми, също като увлечението по американските филми и моди, били стара новина още преди Втората световна война. Европейските интелектуалци между войните оплаквали “бездушния” свят на американската модерност, който предстоял на всички. Както нацистите, така и комунистите си придавали доста важност като защитници на културата и ценностите пред заплахата на необуздания американски капитализъм и “нечистокръвната”, лишена от корени космополитност, чийто символ бил Ню Йорк и неговият все по-имитиран пример.

И все пак, въпреки присъствието си в европейското въображение – и самата физическа реалност на базираните из цяла Западна Европа американски войници, - Съединените щати все още били съвсем непознати за повечето европейци. Американците говорели английски, а това не бил език, с който повечето жители на континентална Европа били запознати през онези години. Историята и географията на САЩ не се учели в европейските училища; американските писатели били непознати дори на образованото малцинство; политическата система била мистерия за всички освен за малцина привилегировани. Почти никой не предприемал дългото и скъпо пътешествие до САЩ: само богатите (и то малко от тях); избрани профсъюзни дейци и други, пътуващи на разноски на фондовете “Маршал”; няколко хиляди студенти на университетски обмен – и известен брой гърци и италианци, които емигрирали в Америка след 1900 г. и сега се завръщали на стари години в Сицилия или по гръцките острови. Източноевропейците често имали повече връзки със САЩ от западняците, тъй като много поляци или унгарци познавали по някой заминал за Америка приятел или роднина, а много други биха заминали, стига да можели.

Наистина американското правителство и много частни институции – най-вече фондация Форд – правели всичко възможно да преодолеят пропастта, деляща Европа от Америка. Петдесетте и началото на шейсетте били златната ера на презокеанските културни инвестиции – от “Американските домове” до стипендиите “Фулбрайт”. На някои места – най-вече във Федерална република Германия – последиците били дълбоки: между 1948 и 1955 г. 12 000 германци били доведени в Америка за престой от месец и повече. Цяло поколение западногерманци израсли във военната, икономическа и културна сянка на Съединените щати. Лудвиг Ерхард веднъж описал себе си като “американско изобретение”.

Важно е обаче да подчертаем, че този тип американско влияние и пример зависели забележително малко от прякото икономическо участие на САЩ. Америка през 1950 г. притежавала три пети от основния капитал на Запада и около същия дял от продукцията, но много малко от постъпленията заминавали отвъд Атлантика. Инвестициите след 1945 г. идвали преди всичко от американското правителство. През 1956 г. американските частни инвестиции в Европа възлизали едва на 4,15 милиарда долара. После те започнали да нарастват стремглаво, умножавали се през шейсетте (най-вече във Великобритания) и достигнали 24,52 милиарда долара през 1970 г. Междувременно те провокирали куп тревожни статии, предупреждаващи за надигането на американската икономическа мощ: например есето на Ж.-Ж. Серван-Шрайбер от 1967 г. Le Défi américain (“Американското предизвикателство”).

Американското икономическо присъствие в Европа се усещало не толкова в преките икономически инвестиции или намеси, а по потребителската революция, която превземала както Новия, така и Стария континент. Сега европейците получавали достъп до безпрецедентен набор от продукти, които били познати на американските потребители: телефони, бяла техника, телевизори, фотоапарати, почистващи продукти, пакетирани храни, евтини цветни дрехи, коли и аксесоари за тях и т.н. Това бил просперитетът и потреблението като начин на живот – “американският начин на живот”. За младите хора привлекателността на “Америка” се криела в нейната агресивна съвременност. Като абстракция тя била противоположност на миналото: била голяма, отворена, просперираща – и млада.

Един аспект на “американизацията”, който вече отбелязахме, била популярната музика – въпреки че тук схемата сама по себе си не била нова. “Рагтаймът” се свирил за пръв път във Виена през 1903 г., а американските танцови ансамбли и джазови оркестри били широко познати както преди, така и след Втората световна война. Освен това процесът не бил само едностранен: по-голямата част от съвременната популярна музика била хибрид от внесени и местни жанрове. “Американската” музика във Великобритания била малко по-различна от “американската” музика във Франция или Германия. Френските вкусове били особено повлияни от чернокожите изпълнители, които заминали за Париж, за да избегнат предразсъдъците в родината си – една от причините идеята за “Америка” във френската култура да е видимо пропита с образа на расизма.

Към петдесетте влиянието на американския пример върху европейската публика минавало все повече през киното. Европейските зрители имали почти неограничен достъп до всичко, което Холивуд можел да изнесе. В края на педесетте САЩ продавали около 500 филма годишно, докато цяла Европа произвеждала към 450. Разбира се, американските филми страдали от проблема с езика (макар че на много места, и най-вече в Италия, те просто били масово дублирани). Отчасти по тази причина зрителите над определена възраст продължавали да предпочитат местната продукция. По-младата публика все повече харесвала американските игрални филми – често създадени от европейски режисьори, избягали от Хитлер или Сталин.

Съвременните критици се притеснявали, че надменният конформизъм на американската култура в комбинация с явните или прикрити политически послания в предназначените за масова публика филми ще покварят или притъпят умовете на европейските младежи. Ако имало някакъв ефект, той бил точно обратният. Младите европейски зрители филтрирали пропагандното съдържание на стандартните американски филми: завиждали на изобразения на екрана “хубав живот”, също както техните родители двайсет години по-рано, но се смеели на пресиления патос и наивност на американските романтични и домашни клишета. Междувременно обаче те обръщали внимание на често предизвикателния стил на артистите.

Музиката от американските филми се появявала и по радиото, в кафенетата, баровете и танцувалните зали. Езикът на тялото на бунтовната американска младеж – такъв, какъвто го виждали по филмите – станал моден символ за техните европейски връстници. Младите европейци започнали да се обличат “по американски” – когато “истинските Levi” джинси се появили на разпродажба в Париж, в Marché aux Puces през май 1963 г., търсенето далеч надхвърлило предлагането. Униформата от джинси и тениска на американските младежи носела твърде малко от маркерите на класата (поне докато и двете не били експроприирани от скъпите дизайнерски къщи, но дори и тогава разграничението било не по социален статус, а по материални възможности). Наистина, носени както от средната, така и от работническата класа, джинсите били показателна инверсия на традиционното развитие на модата “отгоре надолу”, тъй като се развили “отдолу нагоре” от истинско работно облекло. Освен това били недвусмислено младежки: като много други обгръщащи фигурата моди от филмите в края на петдесетте, те не стоели добре на по-възрастни хора.

За съвсем кратко време джинсите – като мотоциклетите, кока-колата, обемната коса (при мъжете и при жените) и поп-звездите – родили местни вариации из цяла Западна Европа (както филмите, така и показваните в тях продукти били недостъпни по-далеч на изток). Това било част от по-голяма тенденция. Характерните американски филмови тематики – научната фантастика, детективските истории, уестърните – били адаптирани в стилизирани европейски версии. Милиони западногерманци научавали за каубоите от евтини романи, написани от нестъпвали в Америка местни автори. Към 1960 г. немскоезичните “индиански” романи вече се продавали със скорост деветдесет и един милиона годишно само във Федералната република. Вторият по популярност европейски комиксов герой след белгийското момче-детектив Тентен бил друг белгийски продукт: Лъки Люк, злополучен и симпатичен каубой, появяващ се всяка седмица в комикси на френски и нидерландски. Америка, истинска или въобразена, се превръщала в естествен контекст на лековатите развлечения от всички жанрове.

Американското влияние върху младите европейци допринесло пряко за това, което вече било оплаквано като “пропаст между поколенията”. Възрастните забелязвали и окайвали склонността на младите европейци навсякъде да подправят речта си с истински или въображаеми американизми. Едно изследване изчислило приблизително, че “американизмите” са се увеличили четиринайсет пъти в австрийската и германската преса в хода на шейсетте. През 1964 г. френският критик Рьоне Етиембл публикувал
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • © sanaalar.ru
    Образовательные документы для студентов.