.RU
Карта сайта

Тони Джуд На Дженифър Съдържание Предговор и благодарности Въведение Част първа: След войната: 1945-1953 г - старонка 44

не искали дипломатическо решение. Още докато се свиквали и обсъждали провокираните от действията на Насър конференции и планове, британското правителство започнало тайни преговори с Франция за съвместна военна инвазия в Египет. На 21 октомври тези планове били разширени, за да включат и израелците, които се присъединили към тях на строго секретна среща в Севър. Израелският интерес бил съвсем недвусмислен: границата между Египет и Израел била установена след примирие от февруари 1949 г., но и двете страни я смятали за временна. Набезите били чести, особено покрай Газа. Египтяните блокирали залива Акаба още през юли 1951 г.: едно ограничение на израелската търговия и свобода на придвижване, което Йерусалим бил твърдо решен да премахне. Израел искал да намали влиянието на Насър и да осигури своите териториални претенции и сигурността си в и около Синай.

В Севър заговорниците постигнали споразумение. Израел щял да атакува египетската армия в Синай, да настъпи и да окупира целия полуостров, включително и Суецкия канал в западния му край. Французите и бритаците щели да издадат ултиматум, с който щели да изискат оттеглянето и на двете армии и тогава, в привидната си роля на безкористна трета страна, действаща от името на международната общност, Франция и Великобритания щели да атакуват Египет: първо по въздух, а после и по море. Щели да установят контрол върху Канала, да обявят Египет за некомпетентен да управлява справедливо и ефикасно един толкова важен ресурс, да възвърнат предишното статукво и фатално да подкопаят авторитета на Насър. Планът наистина бил държан в строга тайна: във Великобритания само Идън и четирима дългогодишни министри от кабинета знаели за подписания в Севър протокол след тридневните дискусии между 21 и 24 октомври.

Отначало всичко се развивало по план. На 29 октомври, две седмици след като Съветът за сигурност към Обединените нации не успял да намери решение на Суецката криза (благодарение на съветското вето) и само седмица след срещата в Севър, израелските сили нахлули в Синай. Едновременно с това британски бойни кораби отплавали на изток от базата си в Малта. На следващия ден, 30 октомври, Великобритания и Франция обявили вето на предявеното от ООН искане за изтегляне на Израел и отправили ултиматум към Израел и Египет, призовавайки и двете страни да спрат огъня и да приемат англо-френската военна окупация на зоната на Канала. На следващия ден британски и френски самолети атакували египетското въздушно пространство. За по-малко от четирийсет и осем часа израелците завършили окупацията на Синай и Газа, игнорирайки призива на Общото събрание на ООН за прекратяване на огъня. Египтяните от своя страна потопили кораби в Суецкия канал и практически го направили непроходим. Два дни по-късно, на 5 ноември, първите англо-френски пехотни войски дебаркирали в Египет.

И тогава планът започнал да се разплита. На 6 ноември Дуайт Айзенхауер бил преизбран за президент на Съединените щати. Администрацията във Вашингтон била бясна заради англо-френската измама и дълбоко засегната от всички лъжи относно действителните намерения на нейните съюзници. Лондон и Париж откровено игнорирали и буквата, и духа на тристранната декларация от 1950 г., която задължавала Великобритания, Франция и САЩ да действат срещу агресора в случай на какъвто и да било израелско-арабски конфликт. Съединените щати започнали да оказват значителен явен и скрит натиск най-вече върху Обединеното кралство, за да спрат нахлуването в Египет; те дори заплашвали да “дръпнат тапата” на британската лира. Шокиран от подобна директна американска реакция, но неспособен да удържи все по-силния натиск върху стерлинга, Идън се поколебал, но в крайна сметка капитулирал. На 7 ноември, само два дни след като първите британски десантчици дебаркирали в Порт Саид, английските и френските сили прекратили огъня. Още същия ден Обединените нации одобрили изпращането в Египет на мироопазващи сили, които Насър приел на 12 ноември при условие суверенитетът на страната му да остане ненакърнен. Три дни по-късно мироопазващите сили на ОН пристигнали в Египет и на 4 декември се прехвърлили в Синай.

Междувременно британците и французите обявили собственото си изтегляне от Суец, което станало факт на 22 декември. Великобритания, чиито резерви от стерлинги и долари били спаднали с 279 милиона долара по време на кризата, получила обещания за американска финансова помощ (изпълнени под формата на 500 милиона долара кредит от the US Export-Import Bank). На 10 декември Международният валутен фонд обявил одобрението на заем от 561,47 милиона долара за Великобритания плюс допълнително споразумение за още 738 милиона. Израел, след като си осигурил публичната подкрепа на САЩ за правото си на преминаване през залива Акаба и Тиранския проток, изтеглил своите войници от Газа през първите седмици на март 1957 г. Прочистването на Суецкия канал започнало седмица след окончателното изтегляне на англичаните и французите и Каналът бил отново отворен на 10 април 1957 г. Той останал в египетски ръце.

Всяка страна си направила свои собствени изводи от Суецката криза. Израелците, въпреки своята зависимост от френската военна техника, видели съвсем ясно, че бъдещето им зависи от възможно най-тясното обвързване на техните интереси с американските. Още повече след като през януари 1957 г. американският президент обнародвал своята “доктрина Айзенхауер”, според която САЩ щели да използват въоръжена сила в случай на “международна комунистическа” агресия в Близкия Изток. Авторитетът на Насър сред необвързаните страни нараснал значително благодарение на привидното му надмощие над старите колониални величия. Както се боели французите, сега неговото морално влияние и примерът му пред арабските националисти и техните поддръжници достигнали нови висоти. Провалът в Египет вещаел нови тревоги за французите в Алжир.

За Съединените щати суецкото приключение било напомняне за собствените им отговорности, както и възможност да разкършат мускулите си. Айзенхауер и Дълес негодували срещу начина, по който Моле и Идън приели американската подкрепа за даденост. Били ядосани на англичаните и французите: не само затова, че тайно предприели толкова зле замислена и изпълнена офанзива, а и заради лошо подбраното време. Суецката криза съвпаднала почти напълно със съветската окупация на Унгария. Впускайки се в толкова очевидно империалистически заговор срещу една-единствена арабска държава, за да й отмъстят за упражняването на собствения й суверенитет, Лондон и Париж отклонили вниманието на света от съветската инвазия в една независима държава и унищожаването на нейното управление. Те поставили своите собствени – и по мнението на Вашинггон, анахронични – интереси над тези на Западния алианс като цяло.

Нещо по-лошо, те дали на Москва безпрецедентен пропаганден подарък. СССР не изиграл почти никаква роля по време на самата Суецка криза – съветската нота от 5 ноември (заплашваща с бойни действия Франция, Великобритания и Израел, ако не прекратят огъня) не изиграла почти никаква роля, тъй като Хрушчов и неговите колеги нямали никакво намерение да изпълнят заплахата си. Но като позволили на Москва да играе, макар и символично, ролята на защитник на онеправданата страна, Франция и Великобритания позволили на СССР да опита тактика, върху която Съюзът щял с удоволствие да импровизира през идните десетилетия. Благодарение на Суецката криза разделенията и реториката на Студената война щели да бъдат експортирани дълбоко в Близкия Изток и Африка.

Грешните сметки на Суецката офанзива се отразили най-остро на Великобритания. Щели да минат много години, преди да бъде разкрит целият мащаб на конспирацията срещу Насър, въпреки че мнозина го подозирали. Но само за седмици Антъни Идън бил принуден да подаде оставка, унизен от некомпетентността на одобрената от него военна стратегия и от публичния американски отказ от подкрепа. Макар самата управляваща консервативна партия да не пострадала особено на изборите – под водачеството на Харълд Макмилън, който с известна неохота взел участие в планирането на Суецката експедиция, консерваторите съвсем спокойно спечелили парламентарните избори от 1959 г.– британското правителство било принудено радикално да преосмисли своята външна политика.

Първият урок от Суец гласял, че Великобритания не можела повече да поддържа глобално колониално присъствие. Страната не разполагала с военните и икономически ресурси, както недвусмислено се видяло в Египет. След една толкова осезаема демонстрация на британското безсилие страната най-вероятно щяла да се изправи пред все по-многобройни искания за независимост. След прекъсване от близо десетилетие, през което само Судан (през 1956) и Малая (през 1957 г.) били прекъснали връзките си с Лондон, сега Обединеното кралство навлизало в ускорена фаза на деколонизация, и то преди всичко в Африка. Златният бряг получил свободата си през 1957 г. като независима държава Гана, първата от мнозина подобни. Между 1960-а и 1964 г. още седемнайсет британски колонии устроили церемонии по случай независимостта си, докато английски сановници обикаляли света да свалят британското знаме и да въздигат нови правителства. Британската общност, която към 1950 г. наброявала едва осем членки, към 1965 г. щяла да има двайсет и една, а броят им щял да продължи да се увеличава.

В сравнение с травмата на Алжир или катастрофалните последици от белгийското изоставяне на Конго през 1960 г., разглобяването на Британската империя било сравнително мирно. Имало обаче и изключения. В Източна и (особено) Южна Африка разпадът на империята се оказал по-проблематичен, отколкото в западната част на континента. Когато Харълд Макмилън информирал южноафриканците в прословутата си реч в Кейптаун през 1960 г., че “вятърът на промяната духа из този континент и независимо дали това ни харесва, този растеж на (африканското) самосъзнание е политически факт”, той не очаквал дружелюбен прием и не го и получил. За да запазят системата на апартейда, която действала от 1948 г., през 1961 белите заселници от Южна Африка се самообявили за република и напуснали Британската общност. Четири години по-късно в съседна Южна Родезия белите колонизатори едностранно обявили своята независимост и самоуправление. И в двете страни управляващото малцинство успяло още няколко години безжалостно да смазва всяко противопоставяне на своята власт.

Но Южна Африка била необичаен случай. Навсякъде другаде – например в източната част на континента – също толкова привилегированите бели заселнически общности приели съдбата си. След като станало ясно, че Лондон няма нито ресурсите, нито желанието да налага колониално управление пряко опозицията на мнозинството – нещо, което дори не било така очевидно в началото на петдесетте, когато британските сили провели своя собствена тайна и кървава война срещу въстанието Мау-Мау в Кения, - европейските колонисти приели своята съдба и тихомълком се изнесли.

През 1968 г. лейбъристкото правителство на Харълд Уилсън направило последния и неизбежен извод от събитията от ноември 1956 г. и обявило, че оттук нататък британските сили ще се изтеглят перманентно от различните бази, пристанища, заливи , междинни портове и други съоръжения от имперската епоха, които страната поддържала “източно от Суец”, най-забележително сред които било прочутото естествено пристанище Аден на Арабския полуостров. Обединеното кралство не можело повече да си позволи да претендира за власт и влияние отвъд океаните. Като цяло този изход бил посрещнат с облекчение на Острова. Както предвидил Адам Смит в залеза на първата Британска империя през 1776 г., отказът от “разкошния и бляскав екипаж на империята” бил най-добрият начин да се контролира дългът и да се позволи на страната да “пригоди своите бъдещи планове и позиции към реалната посредственост на положението си”.

Вторият урок от Суец, както го разбирало преобладаващото мнозинство в британското управление, бил следният: Великобритания не трябвало никога повече да се оказва опонент на Вашингтон. Това не озаначавало, че двете страни винаги ще са на едно мнение – по въпроса за Берлин и Германия например Лондон бил далеч по-склонен на отстъпки към Москва и това довело до известно охладняване на англо-американските отношения между 1957 и 1961 г. Но демонстрацията, че Вашингтон не би подкрепил своите приятели при всички обстоятелства, довела Харълд Макмилън до точно противоположното заключение на онова, което си извадил неговият френски съвременник дьо Гол. Каквито и колебания да имали, колкото и да се съмнявали в конкретните американски действия, оттук нататък британските управници се придържали вярно към американските позиции. Само така можели да се надяват да повлияят на американските решения и да си осигурят американската подкрепа за британските интереси във важни за тях моменти. Тази стратегическа реориентация щяла да промени ситуацията както във Великобритания, така и в Европа.

Трайните последици от Суецката криза били усетени на Острова. В началото на петдесетте Великобритания и особено Англия били отявлено оптимистично настроени. Изборът на консервативно правителство през 1951 г. и плахите намеци за икономически бум разпръснали егалитарния мрак на ранните следвоенни години. През първите години от управлението на новата кралица англичаните се радвали на мекото циганско лято на самодоволното брагоденствие. Те първи покорили Еверест (1953 г.) с помощта на подобаващо колониален водач – и първи пробягали 1 600 метра за по-малко от четири минути (1954 г.). Нещо повече, тъкмо британците – както често им било напомняно – разбили атома, изобретили радара, открили пеницилина, построили реактивния двигател и какво ли не още.

Тонът от онези години – с малко пресилен ентусиазъм наречен “новата елизабетинска епоха” – е добре уловен в киното от онова време. Най-популярните британски филми от първата половина на петдесетте – комедии като “Женвиев” (1953 г.) или “Доктор в къщата” (1954 г.) – отразяват една доста наперена, млада, заможна и самоуверена южна Англия. Обстановката и героите вече не са сиви и смачкани, но в други отношения остават твърдо традиционни: всички са умни, млади, образовани, от средната класа, изискани, учтиви и почтителни. Това била една Англия, в която дебютантките от висшите класи все още били приемани в Двора (анахроничен и все по-абсурден ритуал, който Кралицата най-сетне изоставила през 1958 г.); където един от всеки петима консервативни парламентаристи бил учил в Итън; и където процентът студенти от работнически произход през 1955 бил не по-висок, отколкото през 1925 г.

В допълнение към благонравната социална комедия, английското кино от онези години се захранвало от стабилна диета военни филми: “Дървеният кон” (1952 г.), “Жестокото море” (1953 г.), “Взривеният язовир” (1954 г.), “Героите от една черупка” (1955 г.), “Битката за река Плейт” (1956 г.) Базирани с различна достоверност на моменти на британски героизъм от Втората световна война (наблягайки особено силно на флотата), тези филми приятно напомняли, че британците имат право да се чувстват горди – и самодостатъчни. Без да славят битките, те изграждали мита за войната на Британия, обръщайки специално внимание на силата на другарството отвъд класата и професията. Когато се намеквало за социални напрежения или класови разделения, тонът бил обичайно пропит с улични остроумия и скептицизъм, а не с гняв и противопоставяне. Само в “Тълпата от Лавъндър Хил” на Чарлс Крайтън (1951 г.), най-острата от комедиите Ийлинг, долавяме нещо повече от намек за социален коментар. Тук това е английски вариант на пужадизма: негодуванието и мечтите на кротките хорица от средината.

От 1956 г. нататък обаче тонът започнал значително да помръква. Военни филми като “Мостът на река Куай”(1957 г.) или “Дюнкерк” (1958 г.) съдържали нотки на несигурност и съмнение, сякаш увереното наследство на 1940 г. започвало да се пропуква. През 1960 г. “Да потопиш “Бисмарк””, твърдо излят в старата формулировка филм, изглеждал странно анахроничен, в разрез с господстващите нагласи. Сегашното настроение било зададено от новаторската пиеса на Джон Осбърн “Обърни се с гняв назад”, поставена за пръв път в Лондон през 1956 г. и филмирана удивително вярно две години по-късно. В тази драма на фрустрацията и разочарованието главният герой Джими Портър се задушава сред обществото и брака, които не може нито да напусне, нито да промени. Той обижда жена си Алисън заради буржоазния й произход. Тя на свой ред е притисната между мъжа си-работник и възрастния си екс-колониален баща, объркан и огорчен от света, който вече му е непонятен. Или както го предупреждава Алисън: “Тебе те боли, защото всичко се е променило. Джими го боли, че всичко си е все същото. И никой от вас не може да го приеме”.

Тази диагноза на нестабилното настроение във Великобритания по времето на Суецката криза вероятно не била твърде нюансирана, но звучала вярно. Когато “Обърни се с гняв назад” пристигнал в кината, той бил придружен от цял пасаж подобни филми, повечето стъпили върху романи или пиеси от втората половина на петдесетте: “Място на върха” (1959), “Събота вечер и неделя сутрин” (1960), “Самотният бегач на дълги разстояния” (1962), “Начин да се обичаме” (1962), “Този спортен живот” (1963). Във филмите от началото на петдесетте играели или добре сресани актьори от средната класа с БиБиСи акцент – Кенет Мор, Дърк Богард, Джон Грегсън, Рекс Харисън, Джефри Кийн, - или симпатични лондонски „типажи”, обичайно представени от характерни еврейски актьори (Сидни Джеймс, Алфи Бас, Сидни Тафлър или Питър Селърс). В по-късните филми, наричани „драми около кухненската мивка” заради откровеното описание на ежедневния живот, играела кохорта по-млади актьори – Том Куртене, Албърт Фини, Ричард Харис и Алън Бейтс. Действието обикновено се развивало в северни работнически общности със съответните си акценти и лексика. Те представяли Англия като един свят на разделенията, огорчението, предразсъдъците и безсърдечието, един свят с разбити илюзии. Единственото общо нещо между киното от началото на петдесетте и началото на шейсетте бил фактът, че жените винаги играели второстепенна роля и всички актьори до един били бели.

Ако имперските илюзии загинали при Суец, островитянското самочувствие на средностатистическа Англия отдавна било под обсада. Катастрофата от 1956 г. само ускорила рухването му. Символиката на първото поражение на английския национален отбор по крикет, нанесено от карибски отбор (през 1950 г., при това на „свещената почва” на домакина – игрището Лордс в Лондон), била затвърдена три години по-късно, когато футболният отбор на Англия бил разбит през 1953 г. на националния си стадион – от отбора на презряна Унгария, при това с безпрецедентна разлика от шест на три гола. В двете международни игри, които англичаните разпространили по света, тяхната страна вече не носела първенството.

Тези неполитически признаци на национален упадък оказали още по-силно въздействие, тъй като британското общество от онези години било като цяло аполитично. Британската Лейбъристка партия, в опозиция по времето на Суецката криза, не успяла да се възползва от провала на Идън точно защото електоратът вече не филтрирал опита през предимно партийно-политическа решетка. Също като другите западноевропейци, британците все повече искали да консумират и да бъдат забавлявани. Интересът им към религията спадал, а заедно с него вкусът им към всякакви видове колективна мобилизация. Харълд Макмилън, консервативен политик с либерални инстинкти – политически опортюнист от средната класа, представящ се за едуардиански провинциален джентълмен, - бил извънредно подходящ лидер за този преходен момент, продавайки колониално отстъпление в чужбина и проспериращо спокойствие в страната. По-старите гласоподаватели били доста доволни от това развитие на нещата; само младите били все по-разочаровани.

Отстъплението от Империята подклаждало страха на британците, че страната им е загубила посоката. Като оставим настрани имперската слава, Общността служела на Великобритания преди всичко като източник на храни. Благодарение на нейните преференции (т.е. по-ниски мита за вноса от страните-членки), храната от бившите колонии била евтина и съставлявала почти една трета от стойността на целия внос в Обединеното кралство към началото на шейсетте. Ала износът на Британия към тези страни представлявал постепенно
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • © sanaalar.ru
    Образовательные документы для студентов.