.RU
Карта сайта

Биография на този заслужил българин, чиято личност е все още слабо осветлена - старонка 6

с. 60
които се въртяха в главата ми, пак не се отчайвах дотолкова, като се предавах на бож[и]ята воля — каквото ще, нека бъде. Ненадейно отвори се вратата, показа се надзирателят и каза: „Ела след мене!” Отидох и влязох в неговата стая. Казва ми така: „Ако имаш пари със себе си, трябва да ги оставиш при мене, че ако влезеш при затворниците, ще ти ги откраднат.” И аз, без да му мисля по-нататък, извадих пареницата си, преброихме 360 гроша, оставих в себе си 48 гроша — да не съм съвсем без пари, предадох му ги заедно с часовникът ми, и той ми даде разписка за парите и [за] един часовник; без да погледна, що е писано в разписката, [в]земах я и скрих я. Когато се минаха нещо 4—5 дена, потрябваха ми пари и трябва[ше] да поискам от надзирателя, погледнах разписката, то написано с турски ракам 36 гроша, а не 360. Поисках позволение да отида за парите си и те ме пуснаха из кауша, дето бяхме затворени, отидох при надзирателя, поисках парите, че ми са потребни, той каза: „Дай си разписката!”. Подадох му я и чакам да видя //

с. 61
какво ще каже — нищо. Извади неговата пареница и наброи ми 36 гроша. Аз рекох: „Ефенди, искам си [в]сичките пари”. „Нали ти ги давам, бре, ето ти разписката и в нея са писани 36 гроша”. „Погрешил си, ефенди, пари ви предадох 360 гроша, а не 36”. Той ме изруга и каза: “[В]земете си тия пари и часовникът, че и без тях ще останеш, гиди комита пезевенк гяур москов джанабет”. [72] При тия гнуснави думи, по-нататък аз нищо не му възразих вече, а [в]земах 36 гроша и часовникът, па се върнах в каушът. Когато ми предаде парите, [73] повърна ме на първото усамотено място, пак седнах и мислите вървят една след друга какво ще му излезе краят.

9. ИЗПИТВАНИЕТО МИ ПРЕД МЕДЖЛИСЪТ
 

Слънцето се скри на запад, настана тъмната нощ, всякой си е на вечеря у дома, аз — в тъмницата, дето и хляб нямах за тая вечер, но пак казвах в себе си, давно бог милостив помогне България да се освободи от тия проклети наши мъчители, макар и да погина аз. Като мислех такива и много други, в едно време подир два часа в мръкнало, отвориха //

с. 62
се вратата и едно заптие казва: „Ела с мене!”. Заведе ме в една стая при юзбашнята. Щом влезнах, той стана и [в]зема сабята си, та я запаса и рече ми със заплашителен тон: „Ще те откарам при пашата и за какво[то} ще те питат, право да кажеш, да не излъжеш, че после зло има да видиш!” „Ако знам за какво ще ме питат, ефендим, ще кажа”. Закараха ме в салона, дето беше меджлисът. Като влезнах опипом, изведнаж ми се представиха много насядали по миндерлъците турци, между които съзрях и няколко българи; спрях се в салона на едно място, обърнаха очите си всичките къмто мене, и измежду тях един от турците ми казва: „Ела, седни на тоя стол”, като посочи с ръката си; аз приидох, та седнах на стола, който беше приготвен до една голяма маса, на която имаше поставен един голям светилник, запалени отгоре му окол 7—8 свещи. Поразгледах под око насядалите по миндерлъците, познах от българите 4 души: х. Мано, [74] Пешо Же[ля]вски, [75] Мито Каймакчията и Димитър Митович (софиянци), а между турците бил и Мазхар [76] паша. Обади се един турчин (изпитвачът), който ме попита по български: //

с. 63
„Какти е името?” Аз отговорих: „Тоне Иванов Крайчов”. „От дека си?” — „От Желява”. „В каков си занаят?” — „Земледелец и кръчмарин”. „Знаеш ли да четеш писмо?” — „Знам.” „Къде си се учил?” — „На село и тука в София малко.” „Женен ли си?” — „Женен.” „Имаш ли деца?” — „Имам, три.” „На колко си години?” — „[На] около 30 години съм”. „Ходил ли си нейде в странство и до къде?” — „Ходил съм най-далече до Рилския манастир един път, и до Пазарджик за

49
 

вино есенно време, на друго място не съм никъде ходил”. „Сега ния ще ви питаме за нещо, но право да кажеш за [в]сичко!” — „Питайте!” „Има един Димитър Общий Македонски и другарят му даскал Васил; [77] да ги видиш, познаваш ли ги?” — „Не.” „А бре тия, що са дохождали в селото ви, та ви са проповядвали за комитет, някакви писма ви са оставили и пари сте им давали да ви купят пушки и барут, та да въстаните против царщината, нали е тъй било?” „Хаир, ефендим, такива хора, за каквито ме питате, не са дохождали в селото ни и не съм слушал от никого за таквия работи да се говори”. „Знаеш много добре, току казвай по-скоро да не видиш захмет.” „Няма що да казвам, ефендим, когато //

с. 64
нищо не знам”. Като повториха и потретнха да ми задават въпроси относително комитета, аз отговарях, че не приемам това и нищо не знам. „Добре, но тук в София при учителя Христо Ковачов, не сте ли дохождали да се допитате от него за Димитър Общий?”. „Дохождал съм при него, ефендим, но по друга работа”. „Колко пъти и за каква работа?” — „Поканили бяхме се да си правим училище в селото, та съм ходил при него, да ни покаже какво да го направим и по какъв план, т. е. с колко стаи, за това съм ходил един път при учителя Ковачова.” — „И това отказваш, а, но като повикаме сега Димитър Общий и даскал Васил да дойдат тук при тебе и да кажат всичко какво е било, нали ще се посрамиш тогава. Те са казали колко пъти са дохождали у вашата къща и на друго място в селото ви, и как сте се сговаряли, но както и да е, Общий ви е излъгал, затова вам нищо няма да стане, само ако кажете истината, какво ви е измамил да се тръгнете по него”. „Не знам, ефендим, за какъв Димитър и Общий ме питате, като не ми е говорено подобни //

с. 65
работи, какво да казвам, като не знам нищо”. — „Ще видиш сега дали не знаеш.” Повикаха да влезе Димитър ефенди, в това време тръпки ме побиха отново, като мислех в себе си, че всичко, за каквото ме питаха, е верно и Дим. Общий ако го потвърди, тогава бесилото за мен е неизбежно. Додето

50
 

минаваха такива мисли през умът ми, откъмто вратата показа се човек, като ходеше, произнасяше се звукът на прангата, която беше нахлузена на нозете му (това беше Д. Общий Македонски); поставиха още един стол близо до мене, прииде човекът, тресна железата на дъските и седна на столът. Аз не обръщам очи къмто него, но съзрях под око, че е Общий и имах малко надеждица, че Общи ще каже, че ме не познава, както и аз него според неговите думи от първия път, когато ни запознаваше с комитета, то излезе противното. „Познаваш ли този човек, Тоне, този е Димитър, за когото те питаме”. Погледнах къмто него и рекох: „Хаир, ефендим, този човек не познавам и не съм го виждал никога”. Обръща се веднага Общий къмто мене и казва така: „Е, е, байо Тоне, какво искаш да лъжеш, //

с. 66
че ме не познаваш, тъй беше наистина, ако се случи да се съберем в такова място, но сега излезе всичко наяве. Затова трябва да казваш какво сме мислили да вършим и не се бой!” — „А бе човече, какво искаш да ме нападаш и клеветиш, като не съм те виждал никога и не те познавам!” „Добре, като искаш да казваш, че не ме познаваш, барем не знаеш ли, че 6—7 пъти съм дохождал у вашата къща в селото ви Желява. Къщата ви е на долния край в селото и тече една малка река близо при дюкянът ви. Брата ви познавам, майка ви, даже и децата ви”. „Е, Тоне, какво ще речеш, виж какво казва Димитър ефенди” (пита ме турчина). „Нека казва, ефендим, този човек сега първи път го виждам” и не съм се срещал никога с него”. Догдето турците да ми зададат още някой въпрос, Общи ги превари и казва така: „Сега, бай Тоне, ще откажеш ли и че не е било, когато се събрахме 17—18 души от вашето село у дядовата Стоянова къща вечерта, и най-напред вия дадохте една тур[ска] лира, попа и дядо Стоян — по бяло меджидие //

с. 67
и от другите няколко душ [и] по 20 гроша, на които аз не помня имената, но като докарат и тях, ще кажат какво е било, макар вия да башите [78], затова по-добре е да кажете [в]сичко, що ви питат тук пред пашата. При истината мно-

51
 

го мъчно човек може да упорствува”. Но все пак постоянствувах, като отговорих, че по никой начин не приемам думите на тоя човек, който иска неправедно да ме оклевети и не знам нищо. Общий [каза:] „Не знаеш нищо, а, друга една вечер у дядовата Стоянова къща, не казахте ли, че като си ходил в София, даскал Ковачов ви е намерил и ви е поръчал да ми обадите да не отивам аз тоя път в София при него, защо имали прение с някого, та да не би го подозрял е моето отивание. Аз се уверих на думите ви и не отидох в София, но извадих, та ви оставих пет парчета от уставът на комитета [79] да ги занесете в София, едно — на Д. Ножаров, едно — на калугера Генадия, едно — на Христо Ковачов, а другите два за вас, право кажи сега”. „Защо //

с. 68
лъжеш, човече, — отговорих му — защо ме оклеветваш тъй неправедно, не е ли те грях от бога, кога сме се срещали с тебе и да говориме думи, които не са били, това аз не приемам, що говориш никога, а пък каквото щеш казвай”. „Ще видиме дали не е било, като докарат брат ти, той ще каже колко пъти сме дохождали у вас”. „Нека дойде брат ми и който ще, аз нищо не знам.” (Тука, като се спомена и брат ми, страхът ми се поувеличи).

„Тоне, — (попита турчин[ът]), Димитър що казва, всичко е вярно, когато не сте имали разговор за комитета, отде той ще познава брат ви, майка ви, дюкянът ви, че се намира край реката и много други, които изслушахте от него”. „Ефендим, най-после може да е дохождал в селото ни и да знае де е домът ми и дюкянът ми, но аз като кръчмарин (ханджия) при мене дохождат на хан всякакви търговци, хора добри, може и лошави, затова може и тоя човек някога да е дохождал на хана //

с. 69
ми, може да е запознал както мен, тъй също и брата ми, но аз го не познавам и не помня кога е дохождал и че е такъв лошав човек. Затова нищо не приемам, що ме оклеветява”.

Обръща се от турците друг един на име Сали[м] — спахия и казва така: „Бре, Тоне, бре, не лъжи бре, защото Димитър нищо не лъже, той е изказал всичко къде е ходил — във Враждеб-

52
 

на, в Столник, в Чурек при чорбаджиите, в Елешнишкия манастир при калугера, в Елешница, във вашето село Желява, в Буховския манастир, в Бухово при чорбаджи[й]ските синове, събирали сте се заедно с тях и сте разговаряли за комитета; та затова не лъжи и кажи право, защото проводено е и за тях да ги докарат [в]сичките и ще обадят [в]сичко какво е било, тогава зло ще бъде за тебе”. Прибави и един от българите (мезлихчии) на име Мито Каймакчията и казва ми: „Кажи право, дете, ще се посрамиш после!” Аз им отговорих: „Ефендим, кого щете докарвайте и питайте, аз нищо не знам”. Най-сетне, като видоха, че отказвам и постоянствувам да казвам, че нищо че не зная, тогава изпитвачът ме покани и посочи с пръст на масата да [в]зема перото и да подпиша, що съм //

с. 70
 казвал. Станах от столът, таман бях посегнал да [в]зема писалката да подпиша, зачу се глас от Общий, който говори на турците да почакат да не подписвам, защото имал да каже още нещо, и тия ме спряха да подписвам, а обърнаха погледите си къмто Общий, който им казва така: „Паша ефендим, сега Тоне като отказва [в]сичко и уверява, че ме не познава и не съм ходил в селото им, аз ще докажа сега със свидетели, от които един е между вас тука в стаята”. „Казвай, Д[имитър] ефенди!” (обади се пашата). Обръща се Общий къмто дядо Пешо (Желявеца) и казва така: „Чорбаджи Пешо, един ден вия и бекчията [80] (турчин) на Желява, когато бяхте седнали пред Тоневия дюкян и пиехте кафе, в това време до[й]дох и аз на ханът му, отседнах от конят си, поздравихме се по обичая и придох, та седнах при вас, веднага поръчахте и за мен кафе. Тоне ми донесе. Догдето пихме кафето, вия ме попитахте отде съм и по що ходя тъдява, аз ви казах, че ходя по търговия за ярешки кожи и гладни говеда (мършави); още ви помолих да ми препоръчате на кого да оставя пари да ми купува такава стока. Между разговорът ни говорихме и по гръцки език с вас. Вия ми показахте на Тоне да оставя пари, че той //

с. 71
за такава работа е способен и ще може да ви свърши то-

53
 

ва. Повикахте го веднага и предложихте му че искам да му оставя пари, той отказа. По-сетне вия с бекчията си отидохте по нивята да ги прегледате, аз останах при Тоне на ханът му. Сега има ли в това нещо лъжа, не е ли тъй”. Додето Общий изказа това, страхът ми се увеличаваше, но [в] се пак хранех надежда, че в тоя случай може дядо Пешо да ме подкрепи, като откаже всичко на Общий, понеже дядо Пешо първи път се е виждал сега с Общи и не е имал никаква дума по комитетските работи с него, и много беше възможно на дядо Пешо да направи това, с една дума като му кажеше, че го не познава и не помни да се е събирал с Общий. Така ако беше постъпил дядо Пешо, аз щях да добия сила, че после каквото и да ми правеха турците, вече нямаше що да ми правят, също и Общий щеше да занемее и нямаше какво да казва вече. Но то излезе противното — наместо дядо Пешо да ми помогне, той засвидетелствува и потвърди на Общий думите със следующий отговор: „Ха-а-а, до[й]де ми на ум! Димитре, вия ли бяхте тогава, конят ви беше кулес[т], носехте чифте пушка и палата (крива сабя)”. Общий: „Аз бях зер, нали помниш?”. Дядо Пешо: „Верно е дето //

с. 72
Димитър казва, че сме се виждали един път на Тоновия дюкян” [81]. При тоя отговор на дядо Пешо стаята се заглуши от смешните гласове на мезлиша, между които гласове един говореше: „Е, Тоне, какво ще отговаряш сега, когато вашия чорбаджия засвидетелствува и казва, че е видял Димитър при тебе на дюкянът ви. Него ли да направим лъжец или тебе?” Положението, в което се намирах в тази минута, беше ми направило да забравя себе си, чувствата ми затъмняха,. останах само с очите си да гледам, а дума никаква. Това ме накараха мислите, които ми минуваха през умът, щом потвърди дядо Пешо на Общий думите. За мен веч спасение няма и бесилката наближава. „Казвай, казвай, Тоне (дочух глас), дохождал ли е Д[имитър] ефенди при тебе и познаваш ли го?” Веднага отговорих: „Сещам се дур сега, ефендим, като се уверих от дядо Пешо, че е дохождал Об-

54
 

щи при мене и познавам го”. „Тъй ли е какво[то] казва Д[имитър] ефенди, че сте [в]земали участие и вия в комитета?” — „Тъй е”. „Това искаме ния (каза един турчин) — „ела, подпиши сега, що си казвал”. [В]земах писалката и подписах. В[сичкото] ми отказване и постоянство отидоха на вятъра, а на Общи думите //

с. 73
се приеха за верни, най-много от потвърждението на дядо Пешо. Сетих се подир подписванието ми, че можеше и имаше средство и в тая минута да се отговоря и да кажа, че може някой път Общи да е дохождал на дюкянът ми и да се е събирал с дядо Пешо, както е било много пъти дядо Пешо да се е събирал на моя дюкян с търговци, възможно е и с Общий да се е виждал в моят дюкян, но аз това не знам, и щеше да бъде свършено. Но както и да е, съдбата е решила да пострадаме. Пословицата казва: „Колата като се катурят, — пътища много.”

Подир това Общи отстраниха от стаята и аз останах в несвест какво направих. Изминаха се около пет минути, докараха и поп Стоян, казаха му да седне и той седна на един стол. Изпървом го запитаха както и мен питаха по-преди дали е [в]земал участие в комитета и дали познава Д. Общи и другарят му Васил. Той (попът) отказа на зададените му въпроси, че не познава за какъв Димитър го питат, и не знае нищо да му е говорил някой за комитет. Повториха да го питат така: „Лъжеш, попе! И Тоне отначалото не казваше нищо, но най-после каза [в]сичко какво сте [в]земали участие //

2014-07-19 18:44
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • © sanaalar.ru
    Образовательные документы для студентов.