.RU
Карта сайта

Леонардо Дан Браун шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46 - старонка 34

102.



Сила се скри в едно тихо долче. Над Кенсингтън Грййн се беше спуснала гъста мъгла. Той коленичи на мок­рата трева и усети топлата струя кръв, която се стичаше от раната под ребрата му. Въпреки това продължи да гледа право напред.

Наоколо му приличаше на рай. Албиносът вдигна окървавените си ръце за молитва и видя как дъждът милва пръстите му, за да възвърне белия им цвят. Капките зашибаха гърба и раменете му и той усети, че тялото му малко по малко изчезва в мъглата.

„Аз съм призрак."

Прошумоля ветрец и донесе мирис на влажна пръст и нов живот. Сила се молеше с всяка жива клетка в смаза­ното си тяло. Молеше се за опрощение. Молеше се за милост. И най-вече се молеше за своя наставник... епис­коп Арингароса... Господ да не го прибере преди да е настъпил уреченият му час. „Остава му да върши много работа."

Мъглата се стелеше около него и той се чувстваше толкова лек, сякаш валмата й щяха да го отнесат. Мона­хът затвори очи и прочете последната си молитва.

Някъде отдалеч му шепнеше гласът на Мануел Арин­гароса.

„Господ е добър и милостив."

Болката му най-после започна да отслабва и Сила раз­бра, че епископът е прав.

103.



Късно следобед лондонското слънце най-после разкъса облаците и градът започна да изсъхва. Безу Фаш умо­рено излезе от стаята за разпити, напусна сградата и спря такси. Сър Лий гръмогласно* се беше обявил за невинен и все пак несвързаното му бълнуване за Светия Граал, тайни документи и тайнствени братства караше капита­на да подозира, че лукавият историк ще накара адвока­тите си да пледират за „невменяемост".

„Естествено - помисли си Фаш. - Невменяемост." Ти-бинг беше проявил находчивост и прецизност, за да раз­работи план, който по никакъв начин не го замесваше. Подслушвателният му пост се намираше на единствено­то място, недостъпно за инвалид като него. Бе използвал Ватикана и Opus Dei - които се бяха оказали напълно невинни. Мръсната му работа беше извършена от монах фанатик и отчаян епископ. И единственият, който бе знаел истинската му самоличност, беше умрял от алергична реакция.

„Това не е дело на луд човек" - каза си капитанът.

Ако се съдеше по сведенията на Коле от Шато Вилет, коварството на Тибинг достигаше такива мащаби, че са­мият Фаш можеше да се учи от него. За да скрие подс-лушвателни устройства в някои от най-добре охранява­ните парижки офиси, британският историк бе прибегнал до древните гърци. „Троянски коне." Едни от обектите му бяха получили като подаръци скъпи творби, други бяха купили на търг произведения на изкуството, в кои­то Тибинг предварително бе скрил миниатюрните си пре­даватели. Сониер беше получил покана за вечеря в Шато Вилет, за да обсъдят възможността англичанинът да финансира построяването на ново крило с картини на Леонардо в Лувъра. Поканата завършваше с безобиден послепис, изразяващ интереса на Тибинг към рицаря, който се говорело, че бил направил уредникът. „Донесе­те го на вечерята" - предлагаше историкът. Сониер оче­видно беше направил точно така и бе оставил рицаря без надзор достатъчно дълго, за да може Реми Легалудек да внесе едно незабележимо допълнение.

Седнал на задната седалка на таксито, Фаш затвори очи. „Остава ми да свърша още нещо преди да се прибера в Париж."

В интензивното отделение на болницата „Парксайд" беше слънчево.

- Смаяхте всички ни - усмихна се медицинската сес­тра. - Истинско чудо.

. Епископ Арингароса немощно отговори на усмив­ката й.

- Винаги съм бил благословен.

Сестрата дооправи леглото му и го остави сам. Слън­чевите лъчи топлеха лицето му. Предишната нощ бе най-черната в живота му.

Той унило се замисли за Сила, чийто труп бяха откри­ли в парка.

„Моля те, прости ми, синко."

Арингароса беше копнял Сила да участва в неговия величествен план. Предишната нощ обаче му се бе оба­дил Безу Фаш и го беше попитал за очевидната връзка на албиноса с убийството на монахинята в „Свети Сулпи-

ций". Епископът бе разбрал, че нощта е придобила ужа­сяващ обрат. Вестта за четирите нови убийства превърна ужаса му в мъка. „Какво си сторил, Сила?!" Неспособен да се свърже с Учителя, той беше осъзнал, че е изоли­ран. „Използван." Единственият начин да спре тази страшна върволица от събития бе да признае всичко на Фаш и от този момент двамата заедно се бяха опитали да настигнат Сила преди Учителя да го убеди отново да убие някого.

Уморен до мозъка на костите си, Арингароса затвори очи и се заслуша в телевизионния репортаж за арестува­нето на един известен британски историк, сър Лий Ти­бинг. „Учителя, изобличен пред всички." Тибинг беше надушил плановете на Ватикана да отлъчи Opus Dei. И бе видял в Арингароса идеалната пионка за осъществя­ването на плана си. „В края на краищата кой друг би се хвърлил сляпо по дирите на Светия Граал, ако не човек като мен, който вече няма какво да губи? Граалът щеше да донесе огромно могъщество на всеки, който го прите-

Сър Лий находчиво бе запазил в тайна самоличността си - като бе имитирал френски акцент и набожност, той бе поискал в замяна единственото, от което нямаше нуж­да. Пари. Арингароса беше прекалено нетърпелив, за да заподозре нещо. Двадесетте милиона евро бяха нищожна цена в сравнение с Граала и парите на Ватикана му бяха свършили отлична работа. „Слепецът вижда онова, кое­то иска да види." И най-голямото оскърбление, което им нанесе Тибинг - поиска парите в чекове, издадени от Банка Ватикана, та ако нещо се обърка, уликите да со­чат към Рим.

- Радвам се да видя, че сте добре, ваше високопреос­вещенство.

Арингароса позна дрезгавия глас, ала лицето ,бе не­очаквано - сурово, с волеви черти, пригладена назад черна коса и дебела шия, която опъваше яката.

- Капитан Фаш? - Състраданието и загрижеността на капитана към състоянието на епископа предишната нощ бяха накарали Арингароса да си състави съвсем друга представа за него.

Полицаят се приближи до леглото и остави на стола до него познато тежко черно куфарче.

- Мисля, че това е ваше.

Арингароса погледна пълното с чекове куфарче и об­зет от срам, незабавно извърна очи.

- Да... благодаря ви. - Замълча и нервно заопипва завивката, после продължи: - Много мислих, господин капитан, и трябва да ви помоля за една услуга.

- Разбира се.

- Семействата на хората в Париж, които Сила... -Епископът пак замълча и развълнувано преглътна. - Раз­бирам, че парите не могат да компенсират загубата, и все пак, ако сте така любезен да поделите съдържанието на-това куфарче между тях... между семействата на убити­те.

Фаш дълго го наблюдава с тъмните си очи.

- Добродетелен жест, ваше високопреосвещенство. Ще се погрижа желанието ви да бъде изпълнено.

Възцари се тежко мълчание.

По телевизията един строен френски полицай даваше интервю пред огромно имение. Фаш видя кой е и насочи вниманието си към екрана.

- Лейтенант Коле - с обвинителен глас каза една ре­портерка от Би Би Си. - Снощи вашият капитан публич­но обвини двама невинни в убийство. Робърт Лангдън и Софи Нево ще търсят ли отговорност от вашето управле­ние? Този случай ще струва ли работата на капитан Фаш?

Усмивката на Коле беше уморена, но спокойна.

- Моят опит показва, че капитан Безу Фаш рядко греши. Още не съм разговарял с него по този въпрос, но като имам предвид начина му на действие, предполагам, че публичното преследване на агент Нево и господин Лан­гдън е било хитрост, за да примами истинския убиец.

Репортерите се спогледаха изненадано.

- Нямам представа дали господин Лангдън и агент Нево съзнателно са участвали в ужилването. Капитан Фаш обикновено не споделя по-находчивите си методи. Засега мога само да потвърдя, че капитанът успешно е аресту­вал виновника и че господин Лангдън и агент Нево са невинни и в безопасност.

Фаш се обърна към Арингароса. На лицето му грееше усмивка.

- Свястно момче е този Коле. Мисля, че достатъчно отдавна е лейтенант. - Капитанът прокара пръсти през косата си и погледна епископа. - Време е да се прибирам в Париж, ваше високопреосвещенство. Но преди да си тръгна, има още един неприятен въпрос - вашият имп­ровизиран полет до Лондон. Подкупили сте пилота да промени курса. И с това сте нарушили няколко между­народни закона.

Арингароса въздъхна.

- Бях отчаян.

- Да. Както и пилотът, когато го разпитваха моите хора. - Фаш бръкна в джоба си и извади пръстена с аметист и познатите митра и жезъл.

Докато го поставяше на пръста си, епископът усети, че от очите му бликват сълзи.

- Много сте любезен. - Той стисна ръката на Фаш. -Благодаря ви.

Капитанът махна с ръка, отиде до прозореца и пог­ледна навън. Мислите му очевидно бяха някъде надалеч.

- А сега накъде, ваше високопреосвещенство?

На излизане от замъка Гандолфо предишната нощ Арингароса си беше задал същия въпрос.

- Предполагам, че моят път е също толкова несигу­рен, колкото и вашия.

- Да. - Фаш замълча за миг. - Сигурно преждевре­менно ще изляза в пенсия.

Епископът се усмихна.

- Малко вяра върши чудеса, господин капитан. Мал­ко вяра.

104



Черквата „Рослин" - често наричана „Катедралата на символите" - се на­мира на тридесетина километра се­верно от Гластънбъри в Шотландия, където някога се е издигал древен храм на Митра. Построена е от рицарите

тамплиери през 1446 година и в нея са изобразени пора­зително много символи от юдейската, християнската, египетската, масонската и езическата традиция.

Географските й координати попадат точно на мериди­ана, който минава през Гластънбъри. Тази Линия на ро­зата е традиционен белег за Артуровия остров Авалон и се смята за основен стълб на.британската сакрална гео­метрия. Именно от тази свещена Линия на розата произ­хожда името на черквата, първоначално произнасяно като „Розлин".

Робърт Лангдън и Софи Нево спряха взетата под наем кола на затревения паркинг в подножието на хълма. Храмът хвърляше дълги привечерни сенки. Краткият полет от Лондон до Единбург бе минал спокойно, макар че нито един от двамата не беше спал поради неизвест­ността, която ги очакваше. Загледан в мрачната сграда, чийто силует се очертаваше на облачното небе, професо­рът се почувства като Алиса, стремглаво падаща в огле­далото. „Сигурно сънувам." И все пак последната загад­ка на Сониер не можеше да е по-конкретна.

„Под Розлин тя е скрита най-подир."

Беше си представял, че „картата на Граала" ще е схе­ма - план с кръстчета, - но последната тайна на Ордена бе разкрита по същия начин, по който още отначало им беше говорил Сониер. В стихове. Четири ясни стиха, които без никакво съмнение сочеха към това място. Ос­вен че изрично се споменаваше името - Рослин, стихот­ворението отбелязваше някои от най-известните архитек­турни особености на черквата.

Въпреки яснотата на последното откровение на Сони­ер Лангдън бе смутен. Векове наред в този каменен храм бяха отеквали шепоти за присъствието на Светия Граал. Шепотите се бяха превърнали във викове през последни­те десетилетия, когато с помощта на ултразвуково ска­ниране бяха установили съществуването на удивителна структура под сградата - грамадно подземно помещение. Това дълбоко подземие не само беше по-голямо от самата черква, но и, изглежда, нямаше нито вход, нито изход. Археолозите бяха предложили да пробият скалата, за да стигнат до тайнствената камера, ала тръстът „Рослин"

категорично бе забранил всякакви разкопки на свещено­то място. Естествено това само разпалваше пламъците на догадките. Какво се опитваше да скрие тръстът?

В резултат черквата „Рослин" се бе превърнала в мяс­то за поклонение на търсачи на загадки. Някои твърдя­ха, че ги привличала могъща сила, която необяснимо се излъчвала от тези координати, други заявяваха, че били дошли да търсят наоколо таен вход към подземието, но повечето признаваха, че просто искат да се поскитат в района и да се насладят на духа на легендите за Светия Граал.

Въпреки че никога не бе идвал в „Рослин", Лангдън винаги се беше подсмихвал, когато бе чувал да посочват храма за последно убежище на Граала. Смяташе, че ня­кога черквата може да е била дом на Светия Граал, но не и сега. През последните години „Рослин" привличаше прекалено много внимание и рано или късно все някой щеше да намери начин да проникне в подземието. Истинските специалисти по история на Граала бяха единодушни, че „Рослин" е примамка - един от лъжли­вите задънени пътища, така убедително създадени от Ордена. Стиховете от ключовия камък обаче сочеха точ­но към това място и тази вечер Лангдън не бе толкава сигурен. През целия ден го беше измъчвал един въпрос:

„Защо Сониер е положил толкова усилия, за да ни доведе до толкова очевидно място?"

Изглежда, имаше само един логичен отговор.

„В „Рослин" има нещо, което трябва да разберем."

- Робърт? - Софи стоеше до колата и го гледаше. -Идваш ли? - Тя носеше палисандровото ковчеже, което им беше върнал капитан Фаш. Вътре бяха и двата крип-текса, поставени един в друг, както ги бяха открили. Папирусът със стихотворението бе на мястото си - без счупената стъкленица с оцет.

Докато се изкачваха по дългата чакълена пътека, Лангдън и Софи минаха покрай прочутата западна стена на черквата. Обикновените посетители смятаха, че тази странно стърчаща стена е част от сградата, която е оста­нала недовършена. Истината, спомни си Робърт, беше много по-интересна.

„Западната стена на Соломоновия храм." Рицарите тамплиери бяха проектирали „Рослин" като точно архитектурно копие на ерусалимския Соломонов храм - западна стена, тесен правоъгълен кораб и под­земие като светая светих, в която първите деветима рицари бяха открили безценното си съкровище. Ланг­дън трябваше да признае, че в идеята на тамплиерите да построят хранилище на Граала, което да имитира първото му скривалище, има някаква странна симет­рия.

Входът на „Рослин" бе по-скромен, отколкото очаква­ше професорът.' Малката дървена врата имаше две же­лезни панти и проста дъбова табела.

Рослин.

Това беше древното заклинание, обясни на Софи той, произлизащо от Линията на розата, меридиана, на който се намираше черквата. Или, както предпочитаха да вяр­ват специалистите по история на Граала, от „линията на Розата" - рода на Мария Магдалина.

Храмът скоро затваряше и когато Лангдън отвори вратата, отвътре го лъхна топъл въздух, сякаш древната сграда уморено въздишаше в края на дълъг ден. По ар­ките на входа бяха изваяни петолистници.

„Рози. Утробата на Богинята-майка."

Когато влязоха, Робърт обгърна с поглед целия храм. Макар че беше чел описания на поразително сложните каменни изваяния, съвсем друго бе да ги види със собст­вените си очи.

„Рай за специалистите по символика", както го беше нарекъл един негов колега.

„По-скоро ад" - вторачен в стените, си помисли той.

Всяка повърхност на черквата бе покрита със симво­ли - християнски разпятия, юдейски звезди, масонски печати, тамплиерски кръстове, рогове на изобилието, пирамиди, астрологични знаци, растения, пентаграми и рози. Рицарите тамплиери - майстори зидари - бяха из­дигнали свои храмове из цяла Европа, ала „Рослин" се смяташе за най-любимото им постижение. Зидарите не бяха оставили нито един гол камък. Това беше храм на

всички религии... на всички традиции... и най-вече на природата и Богинята-майка.

Вътре имаше само неколцина посетители, които слу­шаха младия екскурзовод да изнася последната си за деня беседа. Той ги водеше в редица по един по добре познат маршрут - невидима пътека, свързваща шест ключови архитектурни точки. Поколения туристи бяха извърве­ли тези прави линии и безбройните им стъпки бяха из­търкали огромен символ върху пода.


„Соломоновият печат - помисли си Лангдън. - Това не е съвпадение."

Екскурзоводът ги беше видял да влизат и въпреки че .наближаваше краят на работното време, любезно се ус­михна и им даде знак спокойно да разгледат храма.

Професорът кимна и навлезе навътре в сградата. Софи обаче стоеше, като вцепенена на входа и гледаше озадаче­но.

- Какво има? - попита Робърт.

Тя се взираше в отсрещния край на черквата.

- Струва ми се... че съм била тук. Лангдън се изненада.

- Но нали каза, че изобщо не си чувала за „Рослин"?

- Не бях... - Младата жена неуверено се огледа. -Дядо ми сигурно ме е водил тук като съвсем малка. Не знам. Струва ми се познато. - Докато обхождаше с пог­лед храма, тя закима по-уверено. - Да. - Софи посочи. -Онези две колони... Виждала съм ги.

Робърт погледна двете красиво изваяни колони в отс­рещния край на сградата. Бялата каменна дантела ся-

каш тлееше с червеникаво сияние на последните слънче­ви лъчи, процеждащи се през западния прозорец. По левия стълб минаваха прости вертикални линии, докато по десния имаше сложни спирали.

Софи тръгна натам. Лангдън забърза да я настигне. Когато се приближиха, тя смаяно закима.

- Да, сигурна съм. Виждала съм ги!

- Не се съмнявам, че си ги виждала, но не е задължи­телно да е било тук.

Криптографката се обърна към него.

- Какво искаш да кажеш?

- Тези два стълба са най-често копираните архитек­турни елементи в историята. Такива има по цял свят.

- Копия на „Рослин" ли? - изненада се Софи.

- Не. Ако си спомняш, ти споменах, че самият „Рос­лин" е копие на Соломоновия храм. Тези два стълба са същите като стълбовете пред Храма в Ерусалим. - Лан­гдън посочи левия. - Този се казва Воаз или „стълбът на зидаря". Другият се казва Яхин или „стълбът на чира­ка". - Той замълча за миг. - Всъщност почти във всеки масонски храм по света има такива стълбове.

Вече й беше разказвал за тесните исторически връзки на тамплиерите със съвременните тайни масонски братс­тва, чиито основни степени чирак, калфа и майстор про­изхождаха от ранните дни на рицарския орден. В пос­ледното стихотворение на дядо й се споменаваше за майс­торите, които украсили „Рослин", както и за тавана на черквата, покрит с изображения на звезди и планети.

- Никога не съм била в масонски храм - без да откъс­ва очи от колоните, каза Софи. - Почти съм сигурна, че съм виждала тези стълбове тук. - Тя отново плъзна пог­лед наоколо, сякаш търсеше още нещо, което да събуди спомените й.

Останалите посетители вече си тръгваха и екскурзо­водът с учтива усмивка се запъти към тях. Бе красив тридесетинагодишен мъж с шотландски акцент и пясъч-норуса коса.

- Скоро ще затварям. Мога ли да ви помогна да наме­рите нещо?

„Например Светия Граал?", помисли си Лангдън.

- Шифърът - внезапно възкликна Софи. - Тук има шифър!

Екскурзоводът се зарадва на ентусиазма й.

- Ами да, има, госпожо.

- На тавана - посочи тя. - Някъде... там. Той се усмихна.

- Виждам, че не идвате за пръв път в „Рослин". „Шифърът" - помисли си Лангдън. Беше забравил за

тази легенда. Сред многобройните загадки на храма бе арка, от която стърчаха стотици каменни блокове. Вър­ху всички блокове привидно безредно бяха изваяни сим­воли и образуваха шифър с невъобразими мащаби. Ня­кои смятаха, че той посочва входа на подземието под черквата. Други вярваха, че разказва истинската леген­да за Граала. Не че имаше значение - криптографите от векове се опитваха да разшифроват значението му. Тръс­тът „Рослин" до ден днешен предлагаше щедра награда за онзи, който разкрие тайния смисъл, ала шифърът си оставаше загадка.

- С удоволствие ще ви покажа...

Гласът на екскурзовода заглъхна.

„Първият ми шифър" - помисли си Софи, докато се приближаваше сама като изпаднала в транс към арката. След като подаде палисандровото ковчеже на Лангдън, тя за миг забрави всичко за Светия Граал, Ордена на Сион и всички загадки от предишния ден. Когато стигна под свода и вкрд символите над себе си, спомените в миг я връхлетяха. Върна се 'в- деня на първото си идване тук и това й навя странна неочаквана тъга.

Беше съвсем малка... беше около година след гибелта на семейството й. Дядо й я бе довел на кратка почивка в Шотландия. Бяха дошли да видят черквата „Рослин" преди да се завърнат в Париж. Беше късно и храмът бе затворен. И все пак те бяха вътре.

- Хайде да се прибираме, grand-pére - уморена, помо­ли тя.

- Скоро, миличка, съвсем скоро. - Гласът му звучеше меланхолично. - Трябва да свърша само още нещо. Ис­каш ли да ме почакаш в колата?

- Пак ли ще правиш нещо, каквото правят само въз­растните?

Той кимна.

- Бързо ще свърша. Обещавам.

- Може ли пак да разгадая гатанката на арката? Беше забавно.

- Не знам. Трябва да изляза навън. Няма ли да те е страх сама?

- Не, разбира се! - изпуфтя Софи. - Та тук дори не е тъмно!

Дядо й се усмихна.

- Добре тогава. - И я заведе при арката, която й бе показал по-рано.

Софи веднага се просна на каменния под, легна по гръб и се вторачи в символите на тавана.

- Ще разгадая гатанката преди да се върнеш!

- Тогава да се състезаваме. - Дядо й се наведе, целуна я по челото и тръгна към близката странична врата. -Няма да се отдалечавам много. Ще оставя вратата отво­рена. Ако ти потрябвам, само ме повикай. - Той излезе в сумрака навън.

Софи лежеше на пода и се взираше в кода. Приспа й се. След няколко минути символите се замъглиха. И из­чезнаха.

Когато се събуди, подът под нея беше студен.

- Grand-pére?

Никакъв отговор. Софи се изправи и изтупа дрехите си. Страничната врата все още бе отворена. Мракът на­вън се сгъстяваше. Пееха щурци. Тя излезе навън и видя, че дядо й стои на верандата на една каменна къща точно под черквата. Той тихо разговаряше с някого - човекът едва се виждаше зад мрежата на вратата.

- Grand-pére? - извика Софи.

Дядо й се обърна и й махна да почака малко. Размени няколко последни думи с неясната фигура и й прати въз­душна целувка. После се приближи към Софи. Очите му бяха насълзени.

- Защо плачеш, grand-pére?

Той я вдигна на ръце и я' притисна към себе си.

- 0, Софи, тази година с теб се сбогувахме с много хора. Тежко е.

Момичето си помисли за катастрофата, за сбогуването с майка й и баща й, с баба й и мъничкото й братче.

- С друг човек ли се сбогуваше?

- С една скъпа приятелка, която много обичам - раз­вълнувано отвърна дядо й. - И се боя, че дълго време няма да я видя.

Застанал до екскурзовода, Лангдън разглеждаше сте­ните на черквата и му се струваше, че е стигнал до за­дънена улица. Софи се беше отдалечила към шифъра и го бе оставила да носи палисандровото ковчеже. Картата на Граала в него като че ли с нищо не му помагаше. Макар че стихотворението на Сониер ясно посочваше „Рослин", про­фесорът не беше сигурен какво да прави тук. Споменава­ше се за „острие с потир", каквито не забелязваше никъде.

„Под Розлин тя е скрита най-подир,

над нея варди острие с потир."

Усещаше, че остава някаква част от тази загадка, ко­ято трябва да се разкрие сама.

- Простете за любопитството - обади се екскурзово­дът. Гледаше палисандровото ковчеже в ръцете му. - Но тази кутия... може ли да попитам откъде я имате?

Лангдън уморено се засмя.

- Това е невероятно дълга история. Екскурзоводът се поколеба.

- Странна работа. Баба ми има точно такава кутия -кутия за бижута. Същото полирано палисандрово дърво, същата инкрустирана роза, даже пантичките изглеждат същите.

Професорът си помисли, че младежът сигурно греши. Ако на света изобщо съществуваше уникална кутия, това беше тази - специално направена за ключовия камък на Ордена.

- Двете може би си приличат, но... Страничната врата изскърца и привлече вниманието

им. Софи бе излязла, без да каже дума, и сега се спуска­ше по скалата към близката каменна къща. Лангдън се загледа след нея. „Къде отива?" Откакто бяха влезли в черквата, тя се държеше странно. Робърт се обърна към екскурзовода.

- Знаете ли каква е онази къща?

Той кимна, също озадачен от поведението й.

- Там живее уредничката. Която случайно е предсе­дател на тръста „Рослин". - Младежът замълча за миг. - И моя баба.

- Баба ви е председател на тръста „Рослин"?! . Екскурзоводът отново кимна.

- Тя живее там. И аз живея с нея, помагам й да поддър­жа черквата, развеждам туристи. -Той сви рамене. - Цял живот съм живял тук. Баба ми ме отгледа в тази къща.

Обезпокоен за Софи, Лангдън тръгна към вратата и понечи да я повика. Но едва направи няколко крачки и се закова на място. Думите на младежа бяха стигнали до съзнанието му.

„Баба ми ме отгледа."

Лангдън погледна Софи на скалата, после сведе очи към палисандровото ковчеже в ръцете си. „Невъзмож­но." Той бавно се обърна към екскурзовода.

- Палисандровото ковчеже на баба ви. Откъде го има?

- Дядо ми й го направил. Той починал, когато съм бил бебе, но баба ми още говори за него. Казва, че бил много сръчен. Правел всевъзможни неща.

Лангдън започваше да различава невъобразимата па­яжина от връзки, която се материализираше пред него.

- Казахте, че ви е отгледала баба ви. Може ли да ви попитам какво се е случило с родителите ви?

Младежът се изненада.

- Починали са, когато съм бил малък. - Той замълча за миг. - Заедно с дядо ми.

Сърцето на Робърт бясно туптеше.

- В автомобилна катастрофа ли? Екскурзоводът се сепна и озадачено го погледна с мас-

линенозелените си очи.

- Да. В автомобилна катастрофа. Цялото ми семейст­во загинало тогава. Дядо ми, родителите ми и... - Той се поколеба и заби поглед в пода.

- И сестра ви - довърши изречението Лангдън.

Каменната къща на скалата изглеждаше точно така, както си я спомняше Софи. Смрачаваше се и сградата

изглеждаше топла и гостоприемна. От отворената врата ухаеше на хляб, от прозорците струеше златиста светли­на. Когато се приближи, младата жена чу тихо хлипане,

През мрежата на вратата Софи видя в коридора въз­растна жена. Тя бе обърната с гръб, ала беше ясно, че плаче. Жената имаше дълга, буйна сребърна коса, която й навя неочакван спомен. Привлечена от нещо, Софи се качи по стълбището. Жената държеше поставена в рам­ка снимка на мъж и нежно докосваше с пръсти лицето му.

Софи добре познаваше това лице.

„Grand-pére."

Жената очевидно беше чула вестта за смъртта му.

Под краката й изскърца дъска и старицата бавно се обърна. Тъжните й очи срещнаха тези на Софи и на нея й се прииска да избяга, но стоеше като хипнотизирана. Жената нито за миг не откъсна от нея трескавия си пог­лед, докато оставяше снимката и се приближаваше към мрежата на вратата. Двете се взираха една в друга сякаш цяла вечност. После, като бавно надигаща се океанска вълна, неувереността в очите на старицата се превърна в... смайване... надежда... и накрая радост.

Тя отвори вратата, излезе, протегна нежните си ръце и обгърна в шепи удивеното лице на Софи.

- 0, скъпо дете... каква си станала!

Въпреки че не я познаваше, Софи знаеше коя е тази жена. Тя се опита да каже нещо, но установи, че дори не може да си поеме дъх.

- Софи - изхлипа жената и я целуна по челото.

Накрая от устните на Софи се изтръгна задавен ше­пот.

- Но... grand-pére каза, че си...

- Знам. - Старицата постави длани на раменете й и я погледна с познатите си очи. - С дядо ти бяхме принуде­ни да кажем много неща. Постъпихме така, както смет­нахме за нужно. Съжалявам. Това бе заради твоята си­гурност, принцесо.

Софи чу последната дума и си помисли за дядо си, който дълги години я беше наричал така. Гласът му сякащ отекна в древните камъни на „Рослин", прос-

мука се през земята и завибрира в незнайните кухини под храма.

Жената я прегърна и сълзите й потекоха по лицето й.

- Дядо ти много искаше да ти обясни всичко. Но по­между ви не вървеше. Полагаше всички усилия. Имаше да ти казва много неща. - Тя отново я целуна по челото, после прошепна в ухото й: - Край на тайните, принцесо. Време е да узнаеш истината за семейството си.

Софи и баба й седяха прегърнати и разплакани на стъ­палата пред верандата. Младият екскурзовод бързаше към тях през моравата. Очите му блестяха от надежда и удив­ление.

- Софи?

Тя кимна през сълзи и се изправи. Не познаваше ли­цето на младежа, но когато се прегърнаха, усети силата на древната кръв във вените му... кръвта, която течеше и в нея.

Когато Лангдън се приближи към тях, Софи не може­ше да ей представи, че едва предишния ден се е чувства­ла толкова самотна в света. А сега на това чуждо място в компанията на трима души, които почти не познаваше, най-сетне се чувстваше у дома си.

2014-07-19 18:44
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • Контрольная работа
  • © sanaalar.ru
    Образовательные документы для студентов.